„Вадим, къде сложи ключовете от киата?“
Претърсих целия коридор, проверих джобовете на якетата — никъде ги няма. А след четиридесет минути трябва да съм в другия край на града, клиентите ме чакат.
Марина стоеше в коридора, с тежък рулон плат за завеси под мишницата.
Тя изработваше завеси по поръчка, а тази среща извън града за вземане на мерки беше уговорена преди две седмици.
Закъснението беше абсолютно недопустимо.
Вадим излезе от банята, бършейки лицето си с хавлия.
Той избягваше погледа ѝ, втренчен в шарките на плочките под краката си.
„Марина, забравих да ти кажа снощи“, каза той.
„Занесох колата в сервиза.
Нещо силно тропаше в окачването, не исках да останеш на пътя. Оставих я при Семьон за няколко дни, той ще я погледне.“
Марина шумно въздъхна и подпря рулона на стената. В нея започна да се надига глухо раздразнение.
„Как така си я закарал?
Защо не ме попита?
Знаеш, че днес имам три обекта!
С какво да пътувам?
С автобус?“
„Вземи такси“, измърмори той вече от кухнята.
„Аз просто се грижа за безопасността ти.
Спирачките са сериозна работа.
Семьон каза, че накладките са износени и спирачният апарат тече.“
Нямаше време за спор.
Марина извика такси, взе пробите от плат и излезе.
През целия път се опитваше да се успокои. Сребристата кола беше купена три години преди да се запознае с Вадим.
Беше спестявала дълго, работила допълнително, отказвала се от почивки, за да може свободно да се придвижва за поръчките си.
Това беше нейна собственост. Нейният работен инструмент. Таксито излезе скъпо. Клиентите бяха взискателни, а измерването се проточи с часове.
Когато приключи, Марина се обади в сервиза. Отговорът на механика я скова.
„Каква кола? Никой не е идвал тук.“
Сърцето ѝ падна.
Когато се върна вкъщи, документите ги нямаше.
А после — смачкан лист в кошчето: договор за покупко-продажба с нейното име, подписано от някой друг.
И тогава тя разбра всичко.