Сергей беше израснал сред зеленчукови лехи и ябълкови дървета и дори след години в града земята продължаваше да го привлича като магнит.
Когато заедно с Марина купиха ваканционна къща с малък парцел, той най-накрая почувства, че е намерил своето място под открито небе.
Но радостта не продължи дълго. В имота започна да се появява Тамара Ивановна и да се държи така, сякаш тя е истинската господарка на мястото. Една сутрин Сергей пристигна във вилата и я завари насред двора с лейка в ръка.
— Добро утро, Тамара Ивановна. Виждам, че вече сте започнали да подреждате тук, всичко наред ли е? — каза той спокойно и остави чантата си на верандата.
— Кой друг, Серёжa? — отвърна тя и поливаше цветя точно там, където той предния ден беше подравнил почвата за морава.
— Сам нямаше да се справиш.
— Всъщност исках тук да направя морава. Чиста и подредена. Защо сте засадили цветя?
— Морава! — изсумтя тя пренебрежително.
Тревата е за мързеливи хора. На земята трябва да расте нещо, което се яде. Сергей въздъхна и седна на стъпалата. Не искаше да започва спор в първия хубав ден.
— Нека направим компромис — предложи той. — Частта до оградата е ваша. Засаждайте каквото искате. Но зоната до къщата бих искал да оформя по мой вкус. Съгласни?
— Съгласна съм — каза тя прекалено бързо. — До оградата, каза. Добре.
— Чудесно — усмихна се Сергей.
Искам само всички да се чувстваме добре тук.
— Ти трябва да искаш аз да се чувствам добре — отвърна рязко тя. — Ти идваш тук и раздаваш заповеди. Той замълча и започна да разтоварва разсада. Още вярваше, че добрата дума решава всичко. Че възрастните хора могат да делят двор без война.
— Серёжa! — извика тя час по-късно. — Какво си засадил тук?
— Домати. Отгледах ги цяла зима на прозореца.
— Веднага ги махай. Тук ще има моркови.
— Тамара Ивановна, имахме уговорка. Това е моята зона.
— Размислих — каза хладно тя. — До оградата има сянка. Морковите искат слънце.
Годините минаваха, но спокойствие така и не идваше. Сергей носеше разсад, тя го изкореняваше. Той строеше беседка, тя променяше дъските за лехи. Един ден той откри, че пътеката, върху която е работил две седмици, е напълно разрушена.
— Къде са камъните? — попита той, усещайки как търпението му се изчерпва.
— Под варела. Пречеха ми. Аз минавам оттам.
— Това беше специално направена пътека.
— Аз минавам по земята. Това е по-здравословно.
Вечерта той говори с Марина по телефона, надявайки се на подкрепа.
— Серёжa, пак ли? — въздъхна тя. — Това е майка ми. Остави я да работи в градината.
— Тя не просто работи. Тя унищожава всичко, което правя.
— Какво толкова? Една пътека. Купи нови камъни.
— Не става дума за камъните. Чувствам се като чужд в собствения си имот.
— Преувеличаваш.
— Опитах десет пъти.
— Не си се постарал достатъчно — каза тя и затвори.
Тогава Сергей разбра, че разочарованието не идва изведнъж, а бавно се натрупва.
По-късно Тамара Ивановна имаше нова идея.
— Серёжa, защо не прехвърлиш къщата на мен?
— Моля?
— Къщата. На мое име. Аз така или иначе съм тук постоянно.
— Къщата е моя. Мое имущество.
— Твое, твое… — подигравателно повтори тя. — Но кой се грижи за нея? Аз. Значи е справедливо да е моя.
Търпението му се изчерпа. Смени ключалките и постави нова, здрава брава. Седмица по-късно я намери разбита, а в двора — оранжова палатка.
— Какво е това? — попита той.
— Моят дом — каза тя гордо. — Щом не ме пускаш вътре, ще живея тук цялото лято. Той веднага се обади на Марина.
— Майка ти е в двора ми с палатка и е разбила ключалката.
— Остави я да остане — каза Марина. — Какво толкова те дразни?
— Не палатката. Болно ми е, че никой не ме чува.
— Стига вече.
— Аз ли стигам? — и затвори.
Това лято беше последното.
Сергей започна да идва все по-рядко. Поемаше работа в други градове и отсъстваше с месеци. Когато се върна, бракът вече беше приключил.
Разводът дойде почти толкова тихо, колкото изчезналата градинска пътека. Години по-късно той се върна на стария имот. На портата стоеше Тамара Ивановна с лейка.
— Най-накрая дойде — каза тя. — Аз съм господарката тук.
Сергей се усмихна и се обади на бившата си жена.
— Майка ти отново е в имота. Твърди, че всичко е нейно.
— Това са твои проблеми — отвърна Марина. — Къщата е твоя, оправяй се сам.
Той затвори телефона и реши просто. Без скандали, без заплахи — продаде имота на нови собственици, които доведоха кучета.
След няколко дни телефонът му не спираше да звъни. Марина крещеше.
— Продаде ли къщата?!
— Да. Всичко е законно.
— А майка ми?!
— Това вече не е мой проблем.
В събота Сергей седеше в новия си имот сред боровете. Земята миришеше на смола и спокойствие. Той засади първия си разсад и прошепна:
— Тук ще има ябълкови дървета.
И тук няма да има чужди правила. Никой повече не му чупеше ключалки.
И за първи път от много години той наистина беше свободен.