„Продай апартамента си и ми преведи парите. Така ще бъде справедливо“, настояваше свекървата ѝ, но Дариа ѝ зададе само един единствен въпрос.
Дариа оправи възглавниците на дивана и се настани удобно до Сергeй. Беше тиха вечер – от онези, които и двамата обичаха най-много.
В малкия им едностаен апартамент цареше топла и уютна атмосфера. Лампата в ъгъла разпръскваше мека светлина, а отвъд прозореца градските светлини трептяха в нощта.
Сергей преглеждаше телефона си и от време на време се смееше, показвайки на Дариа забавни снимки и видеа.
– Виж това куче! – каза той, подавайки ѝ телефона. – Прилича точно на съседа от третия етаж. Дариа се засмя.
– Наистина. Дори има същото намръщено изражение.
Бяха женени от пет години и все още се наслаждаваха на малките радости на живота. Апартаментът им беше малък: кухнята едва побираше две столчета, а гардеробът в коридора беше по-стар от тях двамата взети заедно. И въпреки това – това беше техният дом.
Телефонът ѝ вибрира на масата. – Влязоха наемите – каза Дариа, поглеждайки екрана. – Както винаги, навреме.
– Чудесно – отвърна Сергей. – Все повече харесвам тези наематели.
– И аз. За две години не сме имали никакви проблеми.
Апартаментът, който отдаваха под наем, беше собственост на Дариа, купен още в студентските ѝ години от майка ѝ след дълги години спестяване. – Никога няма да забравя деня, в който ми даде ключовете – каза тихо тя.
– Знам – усмихна се Сергей. – Разказвала си ми тази история поне десет пъти.
– Защото това беше един от най-важните дни в живота ми.
Ключовете, сълзите на майка ѝ и думите ѝ:
„Не знам какво ще ти донесе животът, но винаги имай място, където да се върнеш.“
Този апартамент беше повече от имот. Той беше сигурност.
Изведнъж се звънна на вратата.
– Кой идва по това време? – учуди се Дариа. Сергей отвори. След няколко секунди от коридора се чу познат глас:
– Сергей, помогни ми с чантата.
Валентина, свекървата ѝ.
Влезе уверено и седна на масата.
– Трябва да обсъдим нещо важно – започна тя.
– За какво? – попита Дариа. Валентина обясни, че иска да купи парцел извън града.
– Трябват ми само пари – добави тя.
И тогава каза:
– Продай апартамента си.
Тишина.
– Какво? – попита Дариа.
– Продай го. Нямаш нужда от него.
– Той е под наем.
– Още по-добре. Така струва повече.
– И после?
– После ми преведи парите. Така ще бъде справедливо.
Сергей се намръщи.
– Мамо…
Но Валентина продължи:
– И аз съм част от семейството. Всичко, което правя, е за вас. Дариа не можеше да повярва на това, което чува.
– Говориш сериозно?
– Да.
– Искаш да продам апартамента, който майка ми ми е купила?
– Не драматизирай. Това е просто един апартамент. Дариа я погледна спокойно.
– Ако майка ми имаше нужда от пари, ти би ли продала своята къща и би ли ѝ изпратила спестяванията си?
Валентина замълча.
– Това не е същото…
– Защо не?
Въпросът остана да виси във въздуха.
– Защото… – започна тя, но не довърши.
– Защо? – повтори Дариа.
Тишината стана тежка.
Сергей сведе поглед.
Накрая Валентина стана.
– Тогава няма какво повече да обсъждаме.
И си тръгна. Когато вратата се затвори, апартаментът отново потъна в тишина.
– Съжалявам – каза Сергей.
– Не трябва да се извиняваш за решенията на другите – отвърна Дариа.
Той я прегърна.
Дариа погледна към прозореца. Градските светлини продължаваха да трептят. И си спомни деня, в който получи ключовете.
Този апартамент не беше просто стени.
Той беше свобода.
И тя беше готова да я защити.