– „Събери си вещите и изчезни на улицата!“ – изкрещя съпругът ми и хвърли куфара ми към вратата.
„Не се прави на стопанка тук.“ „Аз съм регистриран тук, така че не ме гледай така.“ Куфарът се удари в гардероба и се отвори.
Моите пуловери, сешоарът, зарядните и домашните дрехи се разпиляха навсякъде. Зад него стоеше свекърва ми, Лариса Николаевна. Тя държеше чанта от магазин за инструменти, от която стърчаха ролетки и куки.
— Ирина, не се излагай — каза хладно тя. — Разведена жена трябва да има достойнство. Да си наеме стая, да си тръгне и да не пречи на живота на мъжа.
С „мъжа“ тя имаше предвид сина си — Кирил Власов, четиридесет и девет годишния ми бивш съпруг, който до преди три месеца живееше в дома ми така, сякаш му принадлежи. Кирил остави още една чанта и посочи малката стая.
— Там ще живее мама. Трудно ѝ е сама.
— А ти така или иначе си излишна тук. Нали каза, че имаш приятелка наблизо.
— Казах, че имам приятелка — отвърнах. — Не че ще ти предам жилището си.
Кирил се усмихна и влезе в стаята. Книгите ми вече бяха на пода, сред документи и сметки. Домът започваше да изглежда като техен: дрехи по дивана, инструменти в коридора, обувки навсякъде.
— Това трябва да прибереш — каза той, сочейки книгите. — Трябва ни масата. Мама ще сложи кукичките, ще подредим всичко.
— Кирил — казах спокойно — съдебното решение е окончателно. Трябва да напуснеш апартамента.
— Не ме разсмивай — отвърна пренебрежително той. — Съдът не изхвърля никого на улицата. Но аз вече знаех: не беше въпрос на спор. Беше въпрос на изпълнение. Апартаментът беше мой. Купен преди брака, с дарение. Нямаше обща собственост.
Звънецът иззвъня.
Точно в десет. Съдебният изпълнител, двама свидетели и хамалин стояха на вратата.
— Кирил Власов? — попита спокойно изпълнителят.
— Да.
— Изпълнение на съдебно решение. Задължени сте да напуснете имота. Срокът е изтекъл.
Лицето на Кирил се скова.
— Това е семейна работа!
— Това е изпълнителна процедура — отвърна хладно служителят. И от този момент всичко се промени. Мъжът, който до преди малко крещеше и нареждаше в моя дом, изведнъж се превърна просто в досие.
Куфарите бяха изнесени един по един.
Ключовете бяха предадени бавно, унизително точно.
Три ключа. Три илюзии за власт.
Сега лежаха на масата.
Вратата се затвори тихо.
Без драма. Без сцени.
Само тишина.
В къщата останах аз.
И тя отново беше моя.