— Изчезвай от кухнята ми!
— Това не е твое, разбра ли?!
— Тук нищо не ти принадлежи!
Михаил дори не се обърна да я погледне, докато крещеше. Стоеше с гръб към нея, загледан през прозореца, а гласът му — остър и неприятен — удряше Вероника като камък в гърба.
Тя бавно остави чашата на масата. Много бавно.
Внимателно.
Сякаш се страхуваше да не счупи нещо. Не чашата. Себе си. Три години живееше в този апартамент. Три години търпеше миризмата на нафталин, старите мебели и тежкия аромат на „Червена Москва“, с който Галина Петровна изпълваше всяка сутрин дома.
Три години гледаше как ровят в нейните вещи, как телефонът ѝ „случайно“ се оказва на друго място, различно от това, където го е оставила, и как личните ѝ съобщения се четат без разрешение.
Три дълги години. И онази сутрин всичко излезе наяве.
Започна от нещо незначително.
Или по-скоро от нещо, което Галина Петровна смяташе за незначително. Вероника влезе в спалнята, за да си вземе шалчето, и застина.
Свекърва ѝ седеше пред тоалетката и гледаше телефон.
Нейния телефон.
— Галина Петровна, това е моят телефон.
Жената изобщо не се смути. Остави устройството на масата и спокойно приглади блузата си.
— Просто гледах колко е часът.
— Има часовник на стената.
— Така ми беше по-удобно.
И това беше целият разговор.
Никакво извинение.
Никакво смущение.
Само онзи студен поглед, който ясно казваше: „Ти си в моя дом, момиче. Не го забравяй.“ Вероника взе телефона си.
Екранът беше отключен — вкъщи никога не използваше парола.
Последното отворено приложение беше банковото.
Нейната сметка.
Сърцето ѝ заби по-бързо.
Шест месеца по-късно сестра ѝ Пола дойде с бутилка вино.
— Успя — каза ѝ с усмивка.
После добави:
— Търсеха парите ти. Но забравиха да проверят най-важното.
Вероника се усмихна спокойно.
— Наистина. И това беше тяхната грешка. Вратата се затвори зад тях.
Тишина.
Банковата сметка беше на нейно име.
И животът ѝ също.