– Какво има за обясняване? – Габор отвори хладилника, огледа рафтовете, извади едно кюфте от кутията и го захапа. – Всичко се стовари върху мама сега. Анита и децата практически останаха без нормално жилище.
В онази гарсониера трима възрастни и две деца биха живели натъпкани, това не е живот. Тук имаме две стаи, истинска кухня, училището е наблизо. Мама идва тук с тях, а ние през това време ще живеем у нея. Временно. Човешки. Както се прави в едно семейство.
– У нас? – попита Естер. – За кое точно „у нас“ говориш? За апартамента, който купих с ипотека три години преди сватбата ни? Или за онзи, в който веднъж монтира една етажерка и после половин година разправяше на всички как си се пребил от работа за семейството?
Един мускул трепна на лицето на Габор.
– Ето, започва се. Това вечно „мое е, мое е, мое е“. Доколкото знам, си омъжена. Това не е някакво общежитие за самотни, принципни жени.
– А ти не си комисия за разпределение на чужда собственост – отвърна Естер. – Нито си изпълнителен съвет, носещ името на майка ти. Сети ли се изобщо да ме попиташ, преди „вече да решиш“ всичко?
– Няма да правя референдум в кухнята преди всяко решение – каза Габор с осезаемо раздразнение. – Има ситуация. Трябва да се помогне на семейството. Нормалните хора правят това.
– Нормалните хора първо обсъждат нещата, а не произнасят присъди пред хладилника с кюфте в устата.
– Не извъртай нещата. Не е заради някакъв каприз. Анита наистина е в беда. Развежда се, съди се, издръжката кой знае кога ще дойде. Жена си, би трябвало да разбереш.
– Понеже съм жена, трябва мълчаливо да преотстъпя апартамента си на родата ти? Удобна логика. И много „мъжка“. Хлъзгава като мокра плочка: стъпваш и веднага се сгромолясваш.
Габор тръшна кутията на масата.
– Знаех си, че ще направиш това. Ти винаги правиш така, когато трябва просто да се държиш нормално. Мама е права: характерът ти е като шкурка. Изпилваш всичко до конфликт.
– А твоята майка кога получи назначение за върховен съдия на нашия брак? Телефонът на Габор на масата започна да вибрира. На дисплея пишеше: „Мама“. Габор се изсмя подигравателно и без да сваля поглед от Естер, пусна разговора на високоговорител.
– Да, мамо.
– Е, каза ли ѝ? – прогърмя веднага гласът на госпожа Ержебет Михали в кухнята, твърд и затворен като капак на тенджера.
– Само не почвай да заекваш там. С нея с добро не може, защото после една седмица ще трови въздуха. Естер дори не седна. Чантата ѝ все още беше на рамото ѝ, докато стоеше до масата.
– Госпожо Ержебет – каза тя с равен глас, – въздухът в момента не се разваля от моите изречения, а от вашия навик да се разпореждате с това, което не е ваше.
От другата страна на линията за миг настъпи тишина, а после свекървата избухна:
– Ти ли ще ме поучаваш? За коя се мислиш? Синът ми отиде при теб, живя с теб, изтърпя те, а ти само броиш квадратурата! В едно семейство нещата не работят така! В семейството споделят това, което имат!
– Споделят своето – отвърна спокойно Естер. – Не моето.
– Ох, отвратително е да те слуша човек! Размахва хартии, сякаш те решават всичко. Добре, щом за теб само хартията има значение, тогава ще си останеш сама с хартиите си.
Мислиш ли, че на четирийсет години много хора ще се редят на опашка за теб? Кой би те искал с твоята обидена гордост?
– На трийсет и шест съм – отговори тихо, но решително Естер. – И предпочитам да живея сама в собствения си дом, отколкото в тълпа в нечия чужда глава.
– Габор! – изкрещя свекървата. – Чуваш ли изобщо как ти говори? За съпруг ли те смята, или само за някакъв безплатен аксесоар към ремонта на апартамента си?
Дланта на Габор изтрещя върху масата.
– Стига толкова. В събота се нанасят и точка. Казах го. Не прави сцени от това.
– Сцената при вас е готова отдавна – Естер вдигна чашата си, изля изстиналия чай в мивката и погледна съпруга си право в очите. – Само дето незнайно защо продавате билети за моите столове.
Мъжът внезапно скочи.
– Писна ми до мен да живее счетоводител. От всичко правиш отчет: дължимо, изискуемо, чия е етажерката, кой плати плочките, кой купи лъжицата. Кажи ми, кога за последен път се сети за някой друг освен за себе си?
– Тази сутрин. Станах в шест, направих ти обяд, приготвих храна за себе си за смяната, а после отидох да изработя онзи живот, който ти сега искаш да раздадеш без мен.
– Пак същите големи приказки.
– Не, Габор. Големите приказки са, когато един съпруг, който не е вложил нито един лев в покупката на апартамента, застане посред кухнята и поучава на справедливост онзи, който е платил за всичко това.
Развръзката
На следващия ден Естер се прибра по-рано от обикновено. Още от стълбището чу детски писъци зад вратата си, тежки мъжки стъпки и гласа на Ержебет:
– Не слагай скрина там, кошарата няма да се събере! А тези завеси ще ги свалим, толкова са мрачни, сякаш сме в болнична регистратура.
Естер пъхна ключа в ключалката и отвори. В антрето се редяха чанти, торби, чужди обувки и дори клетка с папагал.
– Габор – проговори Естер, без да повишава глас, – обясни ми защо в антрето ми има папагал.
– Не започвай сега. Виждаш, пристигнаха. Не прави циркове.
Ержебет, стъпила на едно столче, тъкмо сваляше завесите на Естер.
– О, най-после си тук – каза тя така, сякаш Естер беше закъсняла за собственото си изселване. – Добре, отивай в кухнята, там съдовете трябва да се подредят
в кашони. Само пиши кое е чупливо. Чашите на Анита са тънки, истинско бохемско стъкло.
В този момент се появи Анита с дете на ръце. Тя изглеждаше смутена.
– Естер, моля те… Габор каза, че сте се разбрали. Че и без това сте мислили да продавате този апартамент и да купите нещо общо. Естер бавно се обърна към Габор.
– Моля?
– Излъга – каза тя тихо. – И на нея, и на мен. На всички.
– Просто направих ситуацията управляема! – сопна се Габор.
Тогава Анита, неочаквано за всички, проговори:
– Мамо, да си тръгваме. Това изобщо не ми харесва. Естер, Габор взе пари назаем от Балаш през февруари. Голяма сума. Излъгал е, че след „замяната“ апартаментът ще бъде обща собственост и ще го продадете, за да покрие дълга.
Мама и той планират това отдавна. Аз и децата бяхме само инструмент, за да те притиснат. Ние живеем при една приятелка, тесничко е, но сме добре. Никой не ни е изхвърлил на улицата.
Настъпи ледена тишина.
– Колко? – попита Естер.
– Два милиона и осемстотин хиляди форинта – измърмори Анита. – И е източил кредитната карта. Мислел е, че ще си върне парите с някаква схема, но не се е получило.
Естер се усмихна уморено.
– Имате четирийсет минути. Изнесете всичко. Чантите, клетката, плановете си и наглостта си. След това се обаждам в полицията за незаконно нахлуване.
– Кучка такава – прошепна Ержебет.
– Може би – отвърна Естер. – Но това е моят дом.
След седмица апартаментът беше обявен за продажба. Естер подаде молба за развод. Когато сделката приключи, тя видя Габор в коридора на нотариуса – сринат, изведнъж остарял, притиснат от кредиторите си.
Тя разбра, че дори не иска отмъщение. Пред нея не стоеше мъж, а човек, който цял живот беше бъркал близостта с достъпа до ресурси, а любовта – с правото на ползване.
Тя излезе на улицата и пое дълбоко от априлския въздух. Телефонът ѝ извибрира. Съобщение от Анита: „Беше права. Не ставаше въпрос за апартамента. На тях просто никога нищо не им е достатъчно.“
Естер прибра телефона и се усмихна. Оказа се, че светът не се срива, когато затвориш вратата пред наглостта. Напротив. Едва тогава започва да работи нормално.