В антрето се носеше гъстата миризма на сушена риба, неизветрени дрехи и бира. Юлия внимателно затвори входната врата след себе си, стараейки се ключовете да не звъннат.
Дъждът, под който беше стояла около четиридесет минути на спирката, беше намокрил тънкото ѝ тренч палто, а студените капки стичаха по краката ѝ. От хола се чуваше силен, мъжки смях.
— …и ѝ казах направо: ако не ти харесва — опаковай се! — заговори леко хрипкавият баритон на Костя, добре познат на Юлия. — А къде ще отиде? Апартаментът е мой, колата е моя. Може да плаче в банята, после да застане до печката.
Някой от компанията се засмя неловко. Стъклото иззвъня. Юлия събу мокрите си обувки. Тканта на тренча лепнеше неприятно по раменете ѝ.
Тя премина тихо по коридора, внимавайки да не настъпи лепкавите петна по ламината, и спря в рамката на вратата. На новата им, светла дървена маса, която Юлия сама беше поръчала от каталог, седяха трима мъже. Костя се настани в края на масата, кръстосвайки крака.
От другата страна се сви Паша — колега от работилницата — а до него непознат мъж в сив, удължен пуловер. На масата лежаха празни опаковки, смачкани хартиени салфетки и рибени люспи.
— О, а това е нашата компания — отбеляза Костя, гледайки настрани и лениво обръщайки глава. Дори не се опита да стане. Лицето му беше червено, косата му блестеше. — Какво стоиш? Отиди в кухнята и приготви нещо за другите. Сиренето свърши.
Паша кихна неловко и се загледа в празната купа, правейки се, че изучава десена ѝ. Юлия погледна съпруга си. Коленете ѝ не трепереха, нито плачеше. Само непоносима тежест я притискаше.
Последните осем месеца се бяха точили като някаква дупка. Костя загуби работа в центъра, печелеше случайно, а с всеки ден ставаше все по-дръзък.
Игнорираше графика ѝ, умората след смени в клиниката, където работеше като администраторка. Често посягаше към силен алкохол — първо през уикендите, после според настроението. И настроението му постоянно се влошаваше.

— Няма да готвя нищо — каза Юлия спокойно.
— Какво? — Костя намръщи очи, сякаш не чу.
— Опаковам се. Ще отида при Рита. А в понеделник подавам документи за развод — обърна се и тръгна към спалнята. Старите ключалки на куфара скърцаха. Юлия отвори гардероба и извади няколко блузи от закачалката. В коридора се чуваха тежки удари. Костя влетя в спалнята, почти не блъскайки се в куфара.
— Какво ще кажеш за развод? Утре е рожден ден на майка ми! — извика съпругът, блокирайки изхода. — Имаш ли представа?! Цялото семейство се събира утре в ресторанта!
Той дишаше тежко, издаваше силна миризма на вчерашни пирове и Юлия трябваше да отстъпи към прозореца.
— Надежда Ил’инична е чудесна жена. Предай ѝ извиненията ми — каза Юлия, хвърляйки несесера в куфара. — Кажи на гостите, че ми се е случило нещо. Или че съм избягала. Няма значение. Костя стъпи напред, тежкият му ботуш застана на ръба на отворения куфар.
— Няма да отидеш никъде — каза с понижен, заплашителен глас. — Сега ще излезеш, ще ни сготвиш и ще се усмихваш. Не искам да се компрометирам пред приятелите. Разбра ли?
Юлия погледна напрегнатата шия и тежките ръце на съпруга си. Спор с пиян човек в затворено пространство беше лоша идея. В ума ѝ се появи сутрешният разговор с приятелката Рита: „Юлчия, само ще си навлечеш неприятности с него. Съвестта му е изгубена. Бъди хитра, не се хвърляй напразно.“
— Добре — каза Юлия бавно, разпускайки пръстите си и пускайки пуловера. — Слез от краката ми. Ще направя салата. Но утре в ресторанта отиваш сам. Това е моето условие.
Костя се усмихна доволен. В главата му беше „победил“ непослушната съпруга.
— Така е — потупа по куфара до вратата. — Чакаме десет минути. И не жалете соса.
Той се върна в хола. Юлия затвори вратата на спалнята, за момент слушайки как приборите отново тракат, след което се насочи към кухнята.
В хладилника почти нямаше нищо. На долната полица лежаха три големи домата, една краставица и пластмасова кутия със сметана — подарък от свекървата. Юлия изплакна зеленчуците под течаща вода. Ритмичният звук на рязането върху дъската я успокояваше.
Постави нарязаните домати в дълбока стъклена купа. Погледът ѝ се спря на горната полица на шкафа, където лежаха лекарства.
Преди месец на Костя беше предписано медицинско изследване — оплакваше се от тежест в стомаха. Лекарят му предписа специален разтвор за дълбоко прочистване. Той тогава изпил малко, прекарал половин ден сам и после реши да не продължава процедурата. Флаконът остана в ъгъла.
Юлия взе тежката тръба, прочете инструкциите: „Ефектът настъпва след 15–20 минути.“ Вкусът беше леко солен, но в гъстата сметана почти незабележим.
Отвори капачката и щедро изсипа голяма доза в сметаната. Разбърка старателно с лъжица, така че нито цветът, нито миризмата да се променят. После изля сместа върху зеленчуците, добави сол и пипер.
Салатата изглеждаше перфектно. Свежа и апетитна.
Взела купата, Юлия отиде в хола.
— Добър апетит — каза, поставяйки купата пред Костя.
Паша оживя и протегна вилица:
— О, салата. Благодаря.
— Не, Паша — каза Юлия тихо, но категорично, придвижвайки купата към Костя. — Само за моя съпруг. Специална рецепта, за да се почувства по-добре. Днес е уморен.
Мъжът в пуловера се засмя. Костя се усмихна доволен. Взе огромно парче домат, щедро намазано със сметана, и го сложи в устата си.
— Добре — каза, взимайки и краставицата. — Само малко сол липсва.
Юлия се облегна на стената и гледаше спокойно. Не бързаше.
Костя изяде половината купа и изпий останалото с напитка. Оцъкля се.
— Добре, можеш да си опаковаш нещата — махна с ръка, падайки на стол. — Ключовете остави на нощното шкафче.
— Ще ги оставя — съгласи се спокойно Юлия. — И ще оставя инструкции за разтвора, който току-що изяде със сметаната.
Костя намръщи вежди.
— Какво говориш?
— Помниш капките, които ти предписа лекарят? — каза Юлия, леко наклоняйки глава. — Добавих ги в салатата. Добра доза. Като имаш предвид, че ги смеси с алкохол и гъста сметана… мисля, че след около десет минути те очакват незабравими преживявания.
В стаята настъпи тишина. Чуваше се само шумът на колите отвън.
Паша бавно сложи вилицата на масата.
Лицето на Костя започна да избледнява от червено. Добре си спомняше как действа разтворът предишния път. Стомахът вече даваше първите сигнали. В тихия хол се чу характерният звук от червата му.
— Ти… сериозно? — прошепна Костя, хващайки ръба на масата. Пот потече по челото му.
— Аз съм добре. И искам да остана така — отстъпи Юлия от стената. — Утре на годишнината непременно кажи на майка си да внимава с храната в ресторанта. За всеки случай. Костя се опита рязко да стане, но се сви и удари лакът в празна купичка, която се търколи по пода.
— Паша… — въздъхна Костя, неспособен да стане. — Повикай кола… Отивам в стаята да помисля. Бързо!
Избяга по коридора само с чорапи, вратата се затръшна с трясък.
Юлия спокойно отиде в спалнята, затвори куфара, свали сухите палта и изнесе багажа в антрето. Приятелите на съпруга ѝ бързо обу обувките си, очевидно не желаейки да гледат финала на историята.
Навън дъждът беше спрял. Въздухът ухаеше на свежест и мокър асфалт. Юлия най-накрая усети, че може да диша леко.
Хвана дръжката на куфара и тръгна към булеварда. Телефонът ѝ вибрираше с първо съобщение от свекървата за утрешното тържество, но Юлия го изтри. Предстоеше ѝ вечер с приятелка, горещ чай и съвсем друг, нормален живот.
