Малкото момиченце ме посочи и каза: „Ти си мъжът от снимката в портмонето на мама!“
И само минута по-късно се оказах лице в лице с жена, която бях сигурен, че никога не съм срещал преди…
Бях дошъл в тихо крайморско градче за няколко дни – просто за да сменя обстановката и да изчистя ума си. Сестра ми ми каза, че въздухът е перфектен, вълните са красиви, а туристи почти няма.
„Чакай! Спри! Аз те познавам!“ – извика внезапно глас.
Преди да осъзная какво става, пред мен стоеше малко момиченце, на около осем години. Без да ми даде възможност да попитам, тя се затича към мен и ми хвана ръката.

„Моля те, ела с мен. Трябва да те покажа на майка ми! Тя те познава!“
Внимателно се освободих и попитах:
— Чакай… откъде ме познаваш?
Момичето ме погледна право в очите:
— Снимката ти е в портмонето на майка ми. Виждам я всеки ден!
Замръзнах. Това обяснение не ми се струваше логично.
— Как се казва майка ти?
— Джулия!
Името ми звучеше познато, но не успявах да го свържа с лице. Тя ме дръпна пак за ръката:
— Хайде, побързай!
Пристигнахме пред малка, подредена къщичка. Тя отвори вратата, влезе вътре и извика:
— Мамо! Той е тук! Мъжът от снимката ти!

Аз останах на прага. След малко тя се върна с жена, която, когато ме видя, замръзна. Очите й се разшириха, ръката й покри устата. След секунда започна да плаче…
Не можех да кажа нито дума. Сърцето ми туптеше ускорено. Когато най-накрая проговори, гласът й трепереше:
— Това не може да е истина… Как е възможно?
Мъжът стоеше неподвижно, гледайки я. Черти на лицето й му изглеждаха познати и споменът го удари като мълния.
— Джулия?.. Ти ли си?
Тя кимна леко, спускайки поглед.
— Мислех, че си заминала завинаги, — гласът му трепереше.
— Не ми беше дадена възможност… — каза тя тихо.
Той я погледна с недоверие. След всички тези години тя беше тук. А до нея стоеше малко момиченце с лице, което му се стори твърде познато…
— Просто си тръгна. Без бележка, без обяснение.
— Исках да ти кажа всичко, но… родителите ми бяха против. Те вярваха, че си с мен само заради парите. Казваха, че си никой, че ме използваш. И аз… аз се страхувах. Бях само на 22 години.
Той мълчеше, с главата си завъртяна.
— И просто изчезна?
Тя кимна, задържайки сълзите си.
Той погледна момичето. Изведнъж всичко придоби смисъл — очите, брадичката, усмивката.
Бавно коленичи и каза:
— Здравей, Миранда…
Момичето се поколеба, после се усмихна срамежливо и го прегърна. А Джулия стоеше на вратата, с ръце пред лицето, трепереща от вълнение.
Изминаха толкова много години… но може би съдбата реши, че не всичко е загубено.

