Когато Марта чу тези думи, за няколко секунди си помисли, че не е разбрала правилно. Стоеше до мивката и изплакваше чашата си от кафе. Свекърва ѝ Елена седеше на кухненската маса и спокойно разглеждаше телефона си, сякаш току-що беше дала най-обикновена домашна задача.
— Какво каза?
Елена дори не вдигна поглед.
— В събота ще дойдат приятелките ми. Ще бъдат осем души. Ще приготвиш храна, десерт, кафе и нещо за вино.
Марта бавно остави чашата.
— Тук? В нашия дом?
— Разбира се. У нас няма достатъчно място. Тук е просторно.
— Но аз вече имам планове за събота.
— Можеш да ги отложиш за друг път.
Марта я погледна невярващо.
— Това е нашият дом, Елена. Не е ресторант.
Свекърва ѝ най-сетне вдигна глава.
— Не преувеличавай. Аз съм твоя свекърва, а тези жени са мои приятелки от години. Освен това Павел е мой син.
— Това не означава, че можеш да каниш хора в дома ни, без да ни попиташ.
Елена безразлично сви рамене.
— Вече съм ги поканила.
И с това изречение приключи разговора според нея.
Марта обаче нямаше намерение да остави нещата така. Тя и Павел живееха от две години в къща, която бяха купили заедно.
Не беше огромна, но имаше удобна дневна, просторна кухня и хубава градина, в която играеха двете им деца.
Известно време с тях живееше и Елена.
Първоначално трябваше да остане само три седмици. В крайна сметка престоят ѝ продължи почти шест месеца.
В началото Марта проявяваше търпение.
Помагаше ѝ, готвеше, пазаруваше и се стараеше да не предизвиква конфликти.
Но постепенно Елена започна да се държи така, сякаш тя е господарката на дома.
Местеше мебелите.
Отваряше шкафовете.
Изхвърляше вещи, които смяташе за ненужни.
И всеки път, когато Марта ѝ направеше забележка, чуваше едно и също:
— Аз съм майката на Павел. Имам право да се чувствам като у дома си.
Най-лошото беше, че Павел винаги избягваше да заеме страна.
— Знаеш каква е мама.
— Няма смисъл да се караш с нея.
Марта мълчеше.
До онзи петъчен ден.
Вечерта Павел се прибра от работа.
Елена веднага го посрещна с усмивка.
— Сине, утре ще дойдат приятелките ми. Марта ще е подготвила всичко.
Павел погледна жена си.
— Така ли?
Марта скръсти ръце.
— Не. Не съм се съгласявала на нищо.
— Но мама вече е поканила хора.
— Тогава това е неин проблем.
Елена веднага побесня.
— Как смееш да говориш така?
— Много просто. Ако каниш осем души в нашия дом, без да ме питаш, тогава ти ще се погрижиш да ги посрещнеш.
— В твоя дом?
Елена се изсмя подигравателно.
— Това е и домът на моя син!
— Павел живее тук. Ти не живееш тук.
— Аз съм му майка!
Марта се обърна към съпруга си.
— Кажи ѝ.
Павел замълча.
Елена веднага се усмихна доволно.
— Виждаш ли? Павел няма нищо против.
Марта бавно кимна.
— Добре.
Само тази дума каза.
Елена нямаше представа какво означава. В събота сутринта Марта стана в шест.
Но вместо да започне да приготвя храна, тя събра багажа на децата.
Натъпка в колата одеяла, храна, играчки и всичко необходимо за цял ден край езерото.
Павел я гледаше объркано.
— Какво правиш?
— Отиваме на езерото.
— А масата?
— Не е моята маса.
— Марта…
— Казах ти вчера. Не приемам майка ти да организира събирания тук, без да ни пита.
Павел въздъхна.
— Можеше да направиш едно изключение.
Марта го погледна право в очите.
— Добре. Ще направя изключение.
Извади ключ от чантата си.
— От днес никой няма да влиза в този дом без нашето разрешение.
Павел се намръщи.
— Какво означава това?
— Ще разбереш.
Няколко минути по-късно Марта затвори входната врата след себе си.
Елена остана в къщата.
Предполагаше се, че ще подготви всичко за приятелките си.
Очевидно обаче беше разчитала, че в последния момент Марта ще се върне и ще свърши цялата работа.
В десет часа Елена ѝ се обади.
— Къде си?
— Край езерото.
— А кой ще приготви масата?
— Ти.
От другата страна настъпи тишина.
— Аз?
— Ти ги покани.
— Марта, веднага се връщай!
— Не.
— Как смееш?
— По същия начин, по който ти си позволи да поканиш осем души в нашия дом, без да ме попиташ.
Елена започна да крещи.
— Аз съм твоя свекърва!
— И точно затова очаквам поне малко уважение.
Елена ядосано затвори.
По обяд три автомобила спряха пред къщата.
Първа слезе Кристина.
След нея Ирина, Божена, Тереза и още четири жени.
Всички бяха добре облечени и носеха нещо в ръцете си.
Едната беше донесла торта.
Другата — вино.
Третата — цветя.
— Елена! — извика Кристина и почука на вратата.
— Отвори!
Никакъв отговор.
Тя натисна дръжката.
Вратата беше заключена.
— Може би е в градината.
Почука отново.
Нищо.
— Елена!
Жените започнаха да се споглеждат.
— Тя каза, че всичко ще е готово — отбеляза Ирина.
— Каза и че снаха ѝ ще се погрижи за цялата маса — добави Тереза.
Кристина извади телефона си.
— Ще ѝ се обадя. Елена вдигна след няколко позвънявания.
— Къде си? — попита Кристина.
— Вкъщи.
— Тогава защо не отваряш?
Елена замълча.
— Вратата е заключена.
— Какво означава това?
— Марта взе ключовете.
— Какво?!
Жените се спогледаха.
— Но ти ни каза, че това е твоят дом!
Елена стисна зъби.
— Това е домът на сина ми.
— А къде е синът ти?
— Край езерото.
— С Марта?
— Да.
Настъпи неловко мълчание.
Кристина въздъхна.
— Елена…
— Какво?
— Наистина ли покани осем души в дома на сина си, без да го попиташ?
Елена веднага започна да се оправдава.
— Това е семейният дом. Марта преувеличава.
— Но ти каза, че ти ще бъдеш домакинята.
— И съм!
Тогава се отвори вратата на съседната къща.
На верандата излезе възрастна жена.
— Чакате Елена?
Кристина кимна.
— Да.
Съседката ги погледна със съчувствие.
— Май ще почакате доста.
— Защо?
— Сутринта видях Марта да заключва къщата и да тръгва с децата.
Жените се спогледаха.
— А Елена?
— Остана вътре.
— Сама?
— Да.
За няколко секунди никой не каза нищо.
Накрая една от жените не издържа и се усмихна.
Кристина въздъхна.
— Елена, май ще трябва да намерим друго място за кафето. Няколко часа по-късно Павел се обади на майка си.
— Мамо, защо не отвори вратата?
— Заради жена ти!
— Какво е направила?
— Заключи цялата къща и взе ключовете!
— Защото това е нашият дом.
Елена замълча.
— Покани осем души, без да попиташ Марта и мен?
— Исках просто да прекарам време с приятелките си.
— В нашия дом.
— Аз съм твоя майка!
Павел замълча за момент.
После каза:
— Мамо, точно това е проблемът.
— Какъв проблем?
— От месеци се държиш така, сякаш тази къща е твоя.
Елена не отговори.
— Отсега нататък не можеш да идваш тук, без да сме се разбрали.
— Павел…
— И нямаш право да каниш никого в нашия дом.
— Значи избираш нея?
Павел въздъхна.
— Не избирам между теб и жена ми.
— Просто поставям граница.
Вечерта Марта и Павел се върнаха вкъщи.
Елена седеше в дневната.
На масата стояха недокоснати чаши.
Нямаше празненство.
Нямаше смях.
Нямаше приятелки.
Само тишина.
Елена погледна Марта.
— Доволна ли си?
Марта свали палтото си.
— Не става дума за това дали съм доволна.
— Унизи ме.
— Не. Сама се поставихте в тази ситуация, когато поканихте хора в дом, в който нямате право да организирате събирания без нашето съгласие. Елена стисна устни.
— Аз съм семейство.
— Семейството също трябва да уважава границите на другите.
Павел застана до жена си.
— Мамо, оттук нататък всичко ще се уговаря с двама ни.
Елена погледна сина си.
За първи път нямаше какво да отговори.
Марта извади от джоба си нов комплект ключове.
— А старите ключове остават при нас.
Замълча за момент.
— Не искам да ви контролирам. Просто искам да знам, че когато се прибирам в собствения си дом, знам кой има право да отвори вратата.
Елена сведе поглед.
В онзи съботен ден тя разбра нещо, което месеци наред отказваше да приеме.
Това, че си майка на пораснал син, не ти дава право да управляваш живота му.
А това, че си свекърва, не ти дава право да управляваш чужд дом.
В онзи ден приятелките на Елена наистина останаха пред заключена врата. Но Марта не беше заключила вратата пред семейството.
Тя я беше заключила пред неуважението.
И този път ключът беше от правилната страна.