Гласът на съпруга ѝ се издигна толкова внезапно и яростно, че Катя инстинктивно се дръпна назад. — Не се опитвай да ми се противопоставяш! Ще стане така, както казвам!
Катя го гледаше и усещаше как всичко бавно си идва на мястото. Беше като чувството, когато гледаш дълго размазана картина, докато изведнъж всеки детайл стане ясен. До този момент тя все още имаше съмнения.
Повтаряше си, че може би е разбрала погрешно. Че може би преувеличава. Но сега, гледайки зачервеното лице на Андрей, стиснатите му юмуци и пулсиращата вена на слепоочието му, тя разбра: не беше сгрешила. Виждаше всичко точно такова, каквото беше.
Само че истинският финал на тази история тепърва предстоеше.
Ожениха се в края на април, когато люляците в двора цъфтяха и изглеждаше, че животът е пред тях, отворен като онези бели и лилави цветове. Катя беше наследила апартамента от баба си — голям, с високи тавани и широки первази, на които се побираха цели купчини книги.
Апартаментът беше стар: съветски плочки в банята, изсъхнали дограми, избледнели флорални тапети, които на места се отлепваха от стените. Но беше неин. Само неин.
Андрей се премести при нея веднага след сватбата. Той беше от онези мъже, които вдъхват чувство за сигурност: широки рамене, малко думи и навик да решава всичко сам
. Още през първия уикенд се залови за работа. Поправи течащия отдавна кухненски кран, смени контактите в коридора и монтира корнизи в спалнята. Катя го гледаше с нежност и мислеше, че е извадила късмет.
— С такъв апартамент сме богати — каза тогава Андрей, оглеждайки големия хол. — Само трябва малко да се инвестира. — Ще инвестираме — съгласи се Катя. — Не веднага, но постепенно.
Първите месеци бяха наистина добри. Андрей с желание и сръчност се занимаваше с дребните ремонти. Шпакловаше пукнатините, боядисваше стените, сменяше первазите. Катя му правеше кафе, докато той работеше, и двамата мечтаеха как един ден всичко ще изглежда по друг начин: голяма, светла кухня; паркет вместо линолеум; нови прозорци, които задържат топлината.
После нещо започна да се променя. Не можеше да посочи точния момент. Може би тогава, когато Андрей започна все по-често да води дълги телефонни разговори в коридора, затваряйки вратата след себе си. Или когато започна да задава въпроси, които преди не го интересуваха: — Каква точно е квадратурата на апартамента? — Имаш ли официално извлечение от имотния регистър?
Катя отговаряше, но изпитваше все по-голяма тревога. Може би беше интуиция. Може би обикновена умора. Повтаряше си, че съпругът ѝ просто иска да разбере ситуацията. Все пак, сега това беше и неговият дом.
Една вечер Андрей седна с нея на масата със сериозно изражение. Беше ноември, а уличната лампа в двора се люлееше на вятъра, хвърляйки движещи се сенки по стената. — Всичко пресметнах — започна той, слагайки пред себе си лист с бележки.
— Ремонтът на такъв апартамент струва цяло състояние. Нямаме толкова пари, а и няма да имаме в близките години. Но намерих решение. Ще продадем този апартамент. Ще купим по-малък. С разликата ще направим качествен ремонт и ще купим нови мебели. Ще имаме красив, модерен апартамент, а не това нещо.
Той посочи към кухнята, където боята се лющеше до радиатора, а над вратата имаше пукнатина. Катя мълчеше. Честно казано, в началото идеята ѝ се стори разумна. Самата тя понякога мислеше, че апартаментът е твърде голям за двама души и че трудно се поддържа. Звучеше логично. Почти убедително. — Ще помисля — каза тя. Андрей кимна. Твърде спокойно. Като човек, който вече знае отговора.
Няколко дни анализираше всичко. Броеше. Представяше си малък, но красиво ремонтиран апартамент. Почти повярва, че това е добро решение. Докато не чу разговор, който не беше предназначен за нейните уши.
Андрей говореше по телефона в стаята. Вратата беше леко открехната. Катя минаваше през коридора, когато чу гласа му. Говореше тихо, по-свободно от обикновено. — Почти я убедих. Още малко и ще се съгласи.
Катя спря. Стоеше неподвижно в коридора. Сърцето ѝ започна да бие по-бързо. „Почти я убедих“. Не каза: „Обсъдихме го“. Не каза: „Мислим заедно“. Каза: „Убедих я“. Сякаш тя беше просто препятствие. Проблем, който трябва да се реши.
Тихо се върна в кухнята, сложи вода и зачака. Чуваше смеха му. Чуваше: „Не се притеснявай“. След това затвори. И тогава Катя разбра нещо важно.
Нещо много неприятно. Ако продадяха този апартамент и купеха друг по време на брака, новият апартамент щеше да стане тяхна обща собственост.
Дори парите да идваха от нейното наследство. Апартаментът от баба ѝ щеше да престане да бъде само неин. Щеше да стане общ. А при евентуален развод тя можеше да загуби значителна част от това, което ѝ е принадлежало от самото начало.
Не искаше да мисли за развод. Не искаше да си го представя. Но мислеше за едно: съпругът ѝ беше казал на някого „Почти я убедих“. А този мъж беше нейният съпруг.
Когато Андрей влезе в кухнята с телефон в ръка и обичайната си усмивка, Катя вече знаеше какво ще направи. — Трябва да поговорим — каза тя спокойно. Той седна срещу нея. — Мислих за предложението ти. И има едно нещо, което ме тревожи. — Казвай. — Ако продадем моя апартамент и купим друг по време на брака, той ще стане обща собственост. Ще загубя това, което беше мое още преди сватбата.
За момент замълча. После лицето му се промени. — Значи не ми вярваш. — Просто искам да разбера ситуацията.
— Не ми вярваш — повтори той с по-остър тон. — След всичко, което направих тук? Знаеш ли колко време и енергия вложих в този ремонт?
Катя го гледаше. Разбра колко ловко обръща ситуацията. От въпрос за собственост го превръщаше във въпрос за доверие.
От нейната предпазливост правеше неин недостатък. — Не казвам, че искаш да ми вземеш нещо. Казвам само, че правно ситуацията ще се промени. — Не ме интересува твоята „правна гледна точка“! Ти си жена ми. Мисля за нашето бъдеще. А ти броиш квадратни метри.
Той стана и започна да ходи из кухнята. После спря пред нея. — Аз съм главата на семейството. Взех решение. Така ще бъде най-добре и за двама ни. Не смей да ми се противопоставяш! Ще стане така, както казах!
Катя не отвърна поглед. Сега видя това, което преди не искаше да забележи. Това не беше обикновен гняв. Той се страхуваше, че нещо важно му се изплъзва от ръцете. Нещо, на което е разчитал. И Катя най-накрая разбра: не ставаше въпрос за ремонт. Ставаше въпрос за апартамента. За нейния апартамент.
Катя най-накрая каза само: — Добре.
Андрей я погледна подозрително. — Добре? — Да. Звънни сега на майка си и ѝ кажи, че не си успял да ме убедиш. Лицето му се промени. — Какво? — Преди малко разговаряше с нея. Звънни още веднъж. Искам да го чуя.
Настъпи дълга тишина. Накрая той извади телефона си. Звънна на майка си. Катя чу гласа на Зинаида. Същата жена, която на сватбата говореше за „идеалното семейство“. Сега обаче тя говореше с раздразнен тон: — Този апартамент от самото начало трябваше да бъде общ… Нали ѝ обясни колко ще бъде изгодно…
Катя мълчеше. Разбра всичко. Това не беше идея. Това беше план. Внимателно подготвен план. И току-що се разпадаше. Когато Андрей приключи разговора, Катя каза спокойно: — Искам да си тръгнеш. Днес. Вземи си нещата за първите дни.
Той все още се опитваше да я убеди. Говореше за любов. За недоразумение. За това, че майка му само се е притеснявала. Но Катя вече беше чула достатъчно. На вратата гласът му стана студен:
— Ще ми върнеш парите за ремонта. Вложих много в този апартамент. Катя го погледна за последен път. — Отиди в съда. Само не се страхувай, че някой ще се изсмее на размера на претенциите ти.
Той затръшна вратата. Катя остана сама в коридора. Точно там, където Андрей някога поправяше контактите. Облегна се на стената и затвори очи. Навън лампата все още се люлееше на вятъра. Пукнатината над вратата все още беше на мястото си. Избледнелите флорални тапети все още се отлепваха от стената.
Апартаментът беше стар. Изискваше пари и търпение. Но беше неин.
На следващата седмица Катя подаде молба за развод. А през уикенда извади тефтера си и започна да записва какво още трябва да се поправи в апартамента. Без да бърза. Стъпка по стъпка.