На следващия ден сложих катинар на хладилника. В антрето миришеше на пържен бекон и застояла пот. На изтривалката се търкаляха мръсни дамски обувки, от които по плочките се стичаше сива локва. От кухнята се чуваше чавкане и шумът на телевизора.
Даша, сестрата на мъжа ми, седеше в моя халат и ядеше макарони с кайма директно от скъпия ми тиган с тефлоново покритие. Стърженето на металната вилица по повърхността пронизваше ушите ми.
— Здрасти — хвърли Даша с пълна уста.
На масата стоеше празна тенджера от борш. В мивката се трупаше планина от мазни чинии. — Къде е супата? — попитах аз с равен глас. Даша сви рамене.
— Изядохме я. Костя мина на обяд, много му хареса. Аз също ядох. И какво от това? Жалиш супата на собствения си мъж?
Погледнах към дъното на тигана. Видях дълбоки бели драскотини. Тиганът беше струвал четири хиляди рубли. Нещо в мен се пречупи. Отворих хладилника. Беше празен. Нито кисели млека, нито пилешко филе, нито колбаси. Само един буркан с евтина горчица.
— Къде са котлетите? — попитах. — Изядохме ги още вчера. Защо правиш драми? Да не би да искаш да стоя гладна?
Извадих касовите бележки от чантата си — винаги ги пазех. — Този месец дадох за храна четиридесет и пет хиляди рубли. Живееш тук осем месеца. Осем! Не си купила дори един хляб. — Търся си работа! — извика снаха ми. — Търсиш си спонсор в Tinder, а ядеш на мой гръб. Махай се от кухнята.
Даша се изсмя, хвърли халата ми на един стол и влезе в хола. Аз просто си налях чаша вода и написах на мъжа си: „Мини през магазина. Вкъщи няма храна“. Отговорът дойде веднага: „Изморен съм. Поръчай доставка. Имаш пари“.
Вечерта се прибра Костя. — Марин! Какво ще вечеряме? — Няма храна — отвърнах от дивана, където бях с лаптопа си.
— Сестра ти изяде всичко. С твоя помощ. — Оф, пак започваш! Даша е млада, има бърз метаболизъм. — Бърза е само наглостта ѝ. Плащам 38 хиляди рубли ипотека за този апартамент
. Това е моят дом! — Ние сме семейство! — изрева Костя. — Аз плащам сметките! — Сметките са шест хиляди. Храната е четиридесет и пет. Сестра ти ми струва триста и шейсет хиляди рубли за тези осем месеца.
Костя се разбесня, удряше по вратите, но накрая излезе и се върна с два дюнера. Не ми предложиха нищо. Не ме интересуваше. На следващата сутрин, събота, чух как някой отключва с чужд ключ.
Свекърва ми, Галина Петровна, влезе като в свой дом с кутия палачинки. — О, още ли спиш, Маришче? Единадесет часът е! — Почивният ми ден е — отвърнах аз. — Жената трябва да прави закуска на мъжа си, а не да се излежава. Къде е синът ми?
Даша излезе разрошена: — Мамо, тя ни остави гладни вчера! Свекърва ми се нахвърли върху мен: — Съвсем ли полудя? Искаш да умориш детето от глад?! — Детето е на двадесет и четири години — отрязах аз.
— И яде като хамалин. Ключът на масата. — Какво? — Ключът за моя апартамент. Слагаш го на шкафа веднага. — Нищо няма да слагам! Това е апартаментът на сина ми! — Апартаментът е купен преди брака. С мои пари. Синът ти е само временно регистриран тук. Ключът на масата!
Тя ги хвърли с гняв. — Боже, свиди ѝ се един хляб на семейството! Оженил се за алчна вещица!
Марина си тръгна от апартамента, отиде в строителен хипермаркет и купи стоманени планки, винтове, силно лепило и тежък катинар с шифър. Купи и малък хладилник с размерите на нощно шкафче.
Докато съпругът ми и сестра му ги нямаше, монтирах всичко. Пробих вратата на големия хладилник, поставих планките и заключих всичко.
Катинарът беше толкова здрав, че само с флекс можеше да се отвори. Преместих всичките си сухи храни, макарони и консерви в спалнята си, където сложих обикновена брава с ключ.
Напълних личния си малък хладилник с пъстърва, скъпи сирена и пресни плодове за 15 хиляди рубли. Вечерта, когато се върнаха, сцената беше зрелищна. Даша се опита да отвори хладилника, но катинарът изтрака. — Какво е това?! — Катинар — отвърнах спокойно. — За да не ядеш.
Костя се върна вбесен, крещя, блъскаше по вратата на спалнята ми, но аз бях непреклонна. — До днес бях спонсор, Костя. Акцията приключи. Аз плащам ипотеката, ти храниш сестра си. — Аз съм ти мъж! Длъжна си да ме храниш!
— Къде е написано това? В акта за граждански брак? Там се издава свидетелство за брак, а не документ за осиновяване на възрастен идиот и сестра му. Опитай се да ме докоснеш, и викам полиция!
В четвъртък вечерта се прибрах и видях багажа им в хола. Бяха се изнесли. Костя ме погледна с омраза: — Тръгваме си. Но ще ми върнеш парите за ремонта! — Разбира се — кимнах. — Ще преведа сумата веднага щом ти преведеш половината от ипотечните вноски за трите години брак. Това е милион и половина. Да смятаме ли?
Той замълча, побеснял от безсилие. Тръгнаха си, но преди да излязат, спрях Даша. Тя носеше скъпо пухено яке, което аз ѝ бях купила като подарък „да си намери работа“
. — Сваляй якето. Подаръкът се анулира. — Ще замръзна! Нямам други зимни дрехи! — плачеше тя. — Не ме интересува. Сваляй го, или викам полиция заради откраднатия ми крем за лице за седем хиляди рубли.
Тя свали якето, треперейки в тънкия си пуловер. Изхвърлих ги на стълбището и заключих вратата.
Тишината, която настъпи в апартамента, беше най-прекрасният звук, който бях чувала. Нямаше миризма на чужда пот, нямаше нагли гости. Отворих катинара на хладилника. Беше чист и празен. Усмихнах се.